История на руската водка Или съдбата на цяла една нация

Ще започна днешния разказ с едни много отдавна любими ми думи: «Тази история започва така, както започват всички хубави руски истории. Да ви кажа, веднъж бях пийнал и...» Думите са на Чехов, преводът – мой. А истина е, че всичко там започва с пийването, продължава обикновено с напиването, за да завърши с неповторимото преживяване на руското похмелье. Вижте филмите за «Особености на руския национален лов» и следващите го от поредицата, почетете руски класици, че и съвременни писатели и ще разберете много за руската история. А също и защо тя и толкова свързана с водката – ами спомнете си изпълненията Хрущови, Брежневи и напоследък Елцини и се опитайте да си обясните като как им се разминава резила да се поклащат пияни на важни световни форуми, пък на горкия Клинтън една нищо и никаква Моника за едното нищо му съсипа кариерата. Тайната е в широката руска душа, която много носи, но и много прощава.

Любопитното е, че първата среща на руснаците с водката не е никак обещаваща.

През 15 век генуезки търговци почерпили пътем княз Дмитрий Иванович и свитата му с това, което носели – аква вита. Дето се вика, тогавашните я помирисали, помирисали, па я хвърлили настрана. Малко по-късно тя пак дошла, този път като лекарство за всичко. Понеже били свикнали на тогавашното пиво и славянската медовина, взели да я разреждат с вода. Ами ето – разреден с вода спирт – това е водката всъщност. Неочаквано за мен е съобщението, че пионери в производството на водката станали монасите от манастирите на Московската Рус. И вместо от грозде като генуезците, те я правели от това, което имали най-много. Жито. Поради което тя станала още по-хубав и чист спирт. Логично е, че само век по-късно взели да я изнасят, а цар Иван ІІІ въвел държавен монопол за производството и продажбата й. Следващият факт е съдбовен.

През 1533г. В Москва открили първия «царски кабак». По времето на Иван Грозни този тип заведения се умножили. Думата кабак е с източен произход. Това били места, където се харчат мръсни по днешното понятие пари, бият се, играят хазарт. И най-важното – без да замезват – храна нямало. Бизнесът носел добри пари на царството, и макар че бил вреден за хората, процъфтявал. Петър І бил най-ревностен привърженик на този вид доходи и направо задължавал населението да се пропива. Ами щом първият им император ги карал, хорицата се стараели. Така било поставено началото руския национален характер.

Императрица Екатерина ІІ продължила в същата посока – сега вече водка

можели да произвеждат само дворяните. Даже ги освободила от данъци. Което има и хубава страна – водката се произвеждала единствено в именията на помешчиците и падало голямо старание да я направят колкото се може по-чиста, за което използвали модерния днес биологичен метод – чрез мляко и яйчен белтък. Освен това всеки дворянин произвеждал собствена марка – ароматизирана, при това с какво ли не, направо от А до Я.

След Отечествената от 1812 руската хазна била ометена и държавата въвела пак строг монопол. Но какво можела да направи в Сибир? Там нещата били извън контрол и разбираемо... Наполеоновите войници занесли водката във Франция, където я представяли не само като екзотичен трофей, но и като принос във френския културен живот.

След всичката тази чиста алхимия или алхимична чистота /както ви харесва/, продължила векове, няма как в историята да не влезе знаменитият химик Дмитрий Менделеев. Той написал след година и половина научни изследвания върху идеалното съотношение вода – спирт /дано не му е пострадал черния дроб!/ докторската дисертация «Разсъждения за смесването на спирта с вода». Това е един изключителен пример за връзка между науката и производството, защото теорията веднага влязла във водкопроизводството и през 1896 бил въведен държавен еталон, основан на нея. А иначе – събитието е свързано с появяването на прочутата «Московская особая». Ако знаех по-рано за този принос на Менделеев, нямаше да му се сърдя толкова много за Менделеевата таблица.

ХХ век е знаменит със забраните на водката. Не знаех, че от 1914 до 1925 в Русия имало също сух режим, както и в Щатите. За разлика обаче от американския народ, който влязъл във веселата Ера на джаза, руският като по-сериозен направил революция. Това довело до значително намаление на пиянството, което към началото на века било страшно. Обаче намаляването на пиянството респективно води до увеличаване на страданието, тъй че да не се радваме много. Потресаваща за руската култура на пиене е и забраната от 1985-та на Горбачов, която изтрая само 5 години и бе най-голямата грешка в живота му – по-голяма и от туй че разпусна социалистическия лагер и даваше на Раиса да се показва по кожени палта.

Елцин пък реши да се прави на демократ, като през 1992 отмени държавния монопол на водката. В резултат руският народ щеше да умре всичкия от цироза – такива ментета се появиха, че да ти падне шапката. Чудото му трая 1 година.

Сега братушките пият руска водка. Как замезват обаче? В началото не замезват – помиришат някоя краставичка, чирозче или парче чер хляб и продължават – като в «Съдбата на човека». Плод на водкопиенето по съветско време е културата на третия – трима по-лесно разделят 3 рубли, колкото е била бутилката. Водката по руски се пие от водна чаша «залпом», сиреч на екс. По тази причина 7 години лъжех руските туристи /бях екскурзовод/, че не пия водка – от страх да не изложа не само себе си, че и родината. Не съм военно устроена и пиенето залпом ме плашеше, не самото пиене ...Що Столичная, Московская, Перцовка се разля наоколо – сърцето да ти се скъса. Ама на – кой да ми каже че прекалявам с опазването?

Ще завърша пак с едни любими думи от същия любим Антон Павлович: Водка белая, но красит нос и чернит репутацию ...

Надя Петрова

Не се оплаквайте от живота – вижте с какво се хранят чукчите

Според колега – етнолог от руски произход, ял какво ли не и къде ли не, няма по-големи почитатели на храната от чукчите и ескимосите. Освен това няма и по-екзотична храна от тяхната. Въпросният категорично определя френската кухня като скучна, което обяснява донякъде неговата ексцентрична увереност.

Чукчите днес са малко – останали са около 15 000 в Чукотка, другите отдавна са преминали Беринговия проток – както се казва във вица, чукчите са сърдити на царя не за това че продал Аляска на Америка, а че не продал и Чукотка. А чукчата се сърди не как да е. Ако му падне пердето /макар че те пердета не ползват/ - дръж се земьо! Особено ако е пийнал. В научните среди се твърди че пияният чукча е страшна работа, като учените отдават този неприятен ефект на месното меню, присъщо на този етнос. Макар че се подшушква под сурдинка, че руският север тенденциозно се пропива. Естествено е, като гледаш как други се разпореждат в родината ти, направо не е за вярване, че има още трезвеници... Освен това работата е и в онзи важен ензим, който липсва на някои източни народи. Въпреки това, както казваше майката на една моя близка приятелка – нашето семейство много го влече алкохола, обаче лошо е, че не ни понася...

Иначе храната, както е казал поетът – първа радост е за мене. Говори се, че

около 2 кг месо и 600 грама тюленова мас на ден ги устройват – на човек. Ами то в този студ калории трябват. Едно от най-екзотичните ястия на чукчите е следното – убиват морж и веднага му разпарят корема. Той яде молюски, на които изплюва черупките, а тялото глътва цяло. В стомаха те се мариноват от стомашните сокове и чукчите твърдели, че много приличат на миди с лимон...

Макар в наши дни в Чукотка да продават какво ли не, тях пак месото ги тегли. Те по този признак се и делят – на еленови и крайбрежни чукчи – познайте коя група какво яде. Има и една друга, чукчи – търговци, които минавали Беринговия проток напред – назад векове, поради което имат много общо и с ескимосите, на които и те дали нещо от себе си. Въобще и естествено, твърди се, че ескимосите са останали в Америка чукчи. Ако е така, те просто са тайното оръжие, Щирлицът на Русия тъй да се каже – нещо, което силно и отдавна подозирам. Особено опасно е ако научат ескимосите да пият водка по руски.

А сега за местните афродизиаци. Младоженците преди първата брачна нощ тук хранят с мозък на елен – той помага и на мъжете, и на жените. Намерих един чуден факт по този повод – някакъв ветеринар, който редовно набивал въпросния мозък, докато живял в чукотско село, за 2 години направил 12 деца на местни жени, а любовници му били почти всички налични останали същества от женски пол на възраст между 16 и 30 години. За любителите на третия порок това е може би земният рай.

Според чукчите руснаците са създадени, за да произвеждат чай, тютюн, захар, сол и желязо и да ги продават на чукчите. Но по някаква неясна причина те презрели мисията си и започнали да воюват срещу тях.

Въпросната месна храна се яде варена или сурова, като става въпрос и за

карантия, по нашенски казано. Чукчите ядат и корени, стъбла и листа на оскъдната по тези места растителност, които варят с кръв и мас. Едно такова ястие е моняло – полухраносмелен мъх, изваден от стомаха на убит елен, от това правят консерви и пресни блюда – чорбата от моняло, кръв, мас и ситно нарязано месо доскоро била най-разпространената топла храна. 

Чукчите обичат да пушат много. Обаче обичат и да имат по няколко жени, а често и да си ги разменят. Затова за тях съвсем естествено целомъдрието не съществува. Вярват в много богове, шаманите са факт и институция.

И нали знаете – чукчите не са читатели, чукчите са писатели. Това наистина е така, техният Кирил и Методий е чукча – овчар на име Тенвил, който през 1930 създал тяхната писменост, която като глаголицата не влязла много – много в употреба, но оттогава те ползват кирилицата с добавка само на няколко букви /гордей се, читателю/ и даже имат чукотска литература.

А иначе месото на елена е диетично и много полезно, а и лесно се храносмила. Там няма склерози, инфаркти и тем подобни болести.

Деликатес са печените на огън хрущяли от пролетните рога на елена, език, костен мозък – с тези неща се гощават желани гости, тъй да се каже, това им е на еленовите чукчи черният хайвер.

Крайбрежните чукчи пък ядат моржове, китове, тюлени. Месото на морските животни и те варят или ядат сурово, обаче лакомството тук е горната част на китовата кожа – монтак, който дъвчат всички с буйна страст.

А сега – специално за вас – рецептата на ястието – победител в чукча – конкурса «Храна за влюбени»:

Вземат се 300 г сварен еленов мозък, смесва се с 2 варени яйца от гага /водоплаваща полярна птица, местен вариант на кокошката/, добавят се свежи стръкове от златен корен, киселец, див лук и се поднася студено.

Ето и още някои шедьоври на местното кулинарно изкуство:

Палгин

Ястие от костен мозък, който се получава като се надробят еленови кости и се варят продължително, от което на повърхността изплува мас, която старателно се събира. Сервира се със ситно нарязани пресни или консервирани върбови листа и киселец.

Вилмулимул

Излива се еленовата кръв в изчистения стомах, добавят се варените бъбреци, дроб, уши, печени копита и устни, добавя се киселец. Хубаво се пресова вътре всичко, зашива се и се слага в ледника. Приготвя се есента, да се яде през пролетта, защото е много витаминозен. Не ви ли прилича малко на кървавица?

Кикватол

Прави се през лятото на вятър. Еленовото месо се суши на слънце на специални окачалки, ако времето е лошо – близо до огнището. Опушва се само горният слой, отвътре то остава прясно. При поднасяне се реже, ако е сурово, минава за малко през огъня. Вариант на еленския бут, мисля си аз.

Ето и нещо морско –

Нувкурак

Китовото месо се приготвя по гореописания начин – отгоре става коричка,

отвътре е сурово. Само че след това го варят в голям котел и го налагат в буре с топена тюленова мас. Яде се през зимата.

И за финал – един от признаците за превъзходство според чукчите е способността да ядеш бързо. Имат и поговорка – когато младите ядат бързо, старите гледат с удоволствие. Еленовите чукчи са постигнали абсолютното съвършенство докато дъвчат, да ръмжат като гладни кучета.

Разни хора, разни идеали, както е казано по нашите земи. Важното е да се чувстваш щастлив и сит или както е казано в прочутия виц – Преди революцията чукчите имали две чувства – за глад и за студ. След революцията чувствата им станали три – за глад, за студ и чувство за благодарност.

Надя Петрова